-Не,не съм! Отвърна обиден, уморен и съкрушен Тиков.

-А пита ли го, как се излиза от тук, а? Вече с весели очички се поинтересува голямият пищов.

-Не! Но той ми каза! Искрено отвърна Тико. – Колко? Попита без увъртания той.

-Колко е часът ли Тиков?- Не знам! -Вие с Бароков сте по часовниците.

-Колко лева питам!- Искам да си ходя вече! Подходи смело Тиков.

-Петдесет! Каза пазителят на закона и го погледна право в очите. Тиков извади сто лева и ги подаде на полицая.

-Петдесет хиляди лева Тиков! Не се прави на умник. Член 354 ал. 1, знаеш ли къде отиваш?

-Моля!? -Какво говорите вие!? Не може да повярва Тиков. – Ви,ви, ви, ви ! Блокира за сетен път.

-Линейка ли искаш? -Тук няма линейки. Смее се малкият инспектор.

-Вие луди ли сте бе!? Изплака Тиков невярвайки, какво му се случва.

-По-внимателно Тиков! -По-тихо! -Да не ни чуе дяволът, че и стените имат уши! Предупреди полицаят. Тиков си спомни тези думи на шефа си.

-Добре! -Ще ги получите! Примири се Тиков.

След един час Тиков вече се къпеше в апартамента си. Няколко пъти се съпунисва, но гадната миризма не изчезваше.

Точно по това време малкият полицай говореше по телефона:

-Да. Черен мерцедес ес класа. -Точно на паркинга на „Джинджифил“22. -Щото се бърка в чужда работа. -Да бе,да! -Е, хайде сега. -Помагам с каквото мога. Остави телефона на масата и потри малките си ръчички.

Тиков облече другия си нов костюм и си обу черни лачени обувки. Качи се в асансьора и натисна първия етаж. Само след секунди се чу адски гръм. Асансьорът се разтресе и дори спря за миг. Тиков се уплаши до смърт и едвам дочака първия етаж. Отвори вратата на асансьора и бързо излезе на площадката.

-Бързо Тиков! Нещо се взриви на паркинга. Крещеше домоуправителят и тичаше по домашни чехли. Тиков бързо го последва и веднага на паркинга забеляза, че от мерцедеса  му бе останал само димящ скелет.

 –Егати шибаната държава! Промълви Тиков огорчен от живота. Балконите бяха претъпкани с хора и в момента, когато забелязаха Тиков се разкрещяха:

-Уууууууу! -Наркоман скапан! -Умри бе! -Ууууууууу! -Изрод! Тиков бе свикнал с простотията на съседите си и не им обърна никакво внимание. Отправи се с бързи крачки към спирката на автобуса. Ето го и него. Целият в прах и с надпис по цялата дължина: „Тук политици не пътуват“. Тиков се качи в автобуса и в същия миг неразбираемата реч секна. Всички се обърнаха към Тиков и го оглеждаха от главата до петите. Такъв екземпляр не бяха виждали и по телевизията, защото гледаха само фолктелевизии. На него изобщо не му пукаше и дебнеше пътя за да види първия сфетофар. Ето го! Тиков слезе от автобуса и махна на едно такси.

-Карай към „Надежда“101. Каза Тиков и си отдъхна.

-Ехаа!“ Надежда“! -Голям квартал е „Надежда“! -Знаете ли, че в повечето държави има квартали „Надежда“?  Пита бакшиша и не чака отговор. – Политиците навсякъде са еднакви. -Правят такива квартали, но никога не живеят в тях. -Но това е нищо! Ти, ако знаеш в „Овча купел“ какво е!?

-Спрете тук! Каза Тиков и извади портфела си.

-Точно десет лева за да не си размятаме стотинки. Уточни нахалникът. Тиков му подаде банкнотата и слезе.

-Тиков, ти ли си бе? През шпионката не можах да те позная.

-Аз съм бе човек! Не сме се виждали сто години. Каза Тиков и влезе в жилището на стария си познат.

-Какво те води насам? -Казвай! -Не си дошъл чак тук заради сините ми очи. -Нали? Весело попита познатият на Тиков.

-Прав си! -Позна! -Трябват ми пет шест шашки динамит. Заговорнически обясни Тико.

-Много филми си гледал приятелю! -Аз съм от Сопот, а не от прерията. -Кви са тези шашки? -Хората са измислили пластичния взрив, а ти ме връщаш в детството. Захили се домакинът, който бе главният инженер на ВМЗ(военно машинен завод)-Сопот,преди да го съкратят.

-Аз не разбирам. -За това съм при теб. Каза засрамен Тиков.

-Я кажи, какво ще взривяваш, а пък аз си знам работата. Усмихна се домакинът и измъкна голям дървен и зелен куфар от под леглото.

-Абе решил съм да бутна старата ни къща на село, та за това. Убедително излъга Тиков. Пиротехникът отвори куфара и извади пакет, колкото пакетче краве масло, ама от немското.

-Ето с това изравняваш къщата със земята! -Давам ти гаранция! Ухили се професионално домакинът. – Ето ти и един взривател, а часовника от теб.- Ха,ха,ха! -Нали още си часовникар? Попита приятелят на Тико.

- Часовникар съм! За пръв път от много години с гордост заяви Тико Тиков и погледна часовника си. –И колко ще ми струват тези пластелин?

-Абе ти си ми стар приятел, но аз от това живея. -Не продам ли нещо умирам от глад. -Хайде двеста лева, за да сме доволни и двамата. Предложи оръжейникът притеснен.

-Как така умираш от глад!? -Та ти бе най-способният инженер във ВМЗ-то? Учуден попита Тиков. – Не може така! -Ето ти петстотин лева за да ми е чиста съвестта. Каза Тиков и подаде пет по сто на изненаданият си приятел.

-Благодаря ти от сърце! Благодари спеца.

-Хайде чао! Каза Тиков и си тръгна.

-Май трябваше и аз да стана часовникар! Каза си на глас военият инженер от прочутите ни воени Вазовски заводи в Сопот. – Идва ми да се гръмна! Продължи да се измъчва инженера.