Доживях! Най- после и аз си купих западен автомобил. Ако съм честен, май купих само контурите. Нищо! Била на двайсет години, нямала боя, имала ръжда, била бита от градушка, участвала в наводнения и отгоре на всичко на триста хилади километра. Нищо! Боя кола не кара. Пък и какво да иска човек за две хиляди лева?             Сипвам бензин за десет лева. Лампичката за резервата продължава да свети. Това е цял карбуратор бензин, дано Господ ги убие! Потеглям. Пали като кибрит. Не е като да чагърташ пет минути стартера на някой москвич. Вярно, че отзад здраво пуши, но това било защото не била палена отдавна.  Задницата започва да се мята в ляво и в дясно в такт с радостната мелодия, която си тананикам. Само е крива някоя от джантите!? Крива е, но ще я сменя. Абе това са си нормални неща. Разгорещен от емоции врътвам ръчката на вратата, за да отворя страничното стъкло. Прас! Стъклото направо потъна и изчезна във вратата. Явно днес му е дошъл края. Това пък ако е болка за умиране. Пускам стереото. Цалото радио свети, а ни звук ни стон. Веднага се сещам, че са ми свалили говорителите. Много важно. Говорители да искаш. Подхващам си пак моята мелодия – веселата.  Още на първата дупка нещо стана. Нещо започна да тропа, ама здраво. Нещо бе на път да изпадне всеки момент. А...а сори, дал съм два бона, всяка част ми е скъпа. Добре, че още не съм забравил навиците от шофирането на соцвозила, спирам и залягам под колата. Леле...е!? Направо виждам педалите, скоростния лост и част от таблото. Седалката на водача е като нарисувана в пространството. Дюшемето така се е отпорило, че е стигнало почти до земята. Направо снегорин. Ужас! Май ще продължа да карам прав. Нищо! Едно изкърпване и готово. Точно на един завой, две преки преди да се прибера, се чу страшен взрив. Направо се стъписах. Спирам и пак лягам на земата. Направо ужас! От гърнето зее дупка, колкото юмрук, а половината от ауспуха направо липсва. Нищо! И това се прави. Врътвам ключа и след последвалия нов взрив потеглям с гръм и трясък. Звука бе като от автоматична минохвъргачка в разгара на люта битка. Няма как, трябва да се прибирам. Забелязвам, как минувачите се мятат в храстите, майки тичат към бебешките колички, а в очите на децата се чете страх и ужас.. Докарах най – малко два инфаркта, и изправих най- малко триста средни пръста. Клетвите няма да обявявам, да не ми е уруки. Ей че лоши хора. Ами ако бяха истински бомбандировки по добре ли щеше да им бъде? Спирам пред блока и решавам с ефектна маневра да паркирам на паркинга. Давам задна,задна, задна – изобщо не ще да включи. Добре бе, нали я пробвах!? Това ме ядосва, но не ме плаши, и това се прави. Тоя път слизам само с единия крак, прибутвам назад и паркирам. Професионалист! Бързам да извадя ключа от контакта за да спре тоя рев. Тия сиирджиите, както са заразмахвали ръце, ще почнат да падат от балконите. Вадя ключа, но мотора продължава да реве. Ужас! Сега вече се паникьосах. Бързо отварям капака над мотора и измъквам едната клема на акумулатора. Мотора спря. Тишина. Точно тая тишина ми даде възможност да чуя, как нещо шурти от някъде. Тоя път само се навеждам и виждам, как антифриза си изтича спокойно на земята. Прибавям мислено към ремонта, контактния ключ и пет литра антифриз. Тъкмо помислих, че съм приключил и забелязах, че полюса на акумулатора е останал в клемата. Или здраво съм дръпнал, или тоя не си знае годините. Ще си купя нов – новото си е ново.             Най- после се прибирам омазан до ушите с масло и с малко туширано настроение. Измивам се трудно и водя съпругата си на балкона да види новата кола. Каква кола само, а !? Какви контури ! Каква радост!

Много ме изкефи написаното. Направо сте за сценарист на някое предаване с развлекателен характер. Хубав стил. Чакам още с интерес