Постинг
17.02.2008 10:39 -
КРАТКО ПЪТУВАНЕ
Обикновена сутрин. Ден, като ден. Тръгвам към службата както винаги – лъснат, бръснат и леко парфюмиран. Слънцето бавно се показва и обещава прекрасен ден. Въздухът все още е чист и ще се диша по-леко, докато не излезнат всички автомобили. Пресичам спокойно улицата и след десетина метра се озовавам на борсата за цветя. Пътя ми минава през цялата тая красота. Вървя по алея, отрупана с най-различни и екзотични цветя, но не се радвам. Не знам дали не е свързано с предишната ми професия, но се хващам, че виждам повече това, което не е за гледане. Цялата тая красота бе в мръсните ръцете на мургави търговци. Няма стил, няма естетика, няма усмивки. Пълна безвкусица, неразбираема реч, безумно щракане с ножиците, смачкани целофани - боклук и кичозни букети. Точно като в държавата ни, един прекрасен народ в ръцете на шепа мизерници.
Измъквам се от борсата и се насочвам към трамвайната спирка. Там, на полуздравата пейка виждам полулегнал, полужив клошар. До него е магазина за риба, а в мътния аквариум се вижда шаран, който вече плува прав. Сигурен съм, че с отварянето на магазина, цената му ще бъде сменена. Сополива продавачка на вестници пъргаво подрежда сергията, от която се веят разкъсани найлони. Толкова много вестници, а заглавията еднакви: Ще поскъпне, Ще се повиши, Ще е трудно, Застрелян...Нещо започна да ми се заоблачава. На спирката има и двама ученика с гурели, като зарчета за табла. Толкова им се спи, че не знаят на кой свят са. Няма изгледи да дойде трамвай. Ще ползвам Закона на Мърфи: запалвам цигара. Точно на третото дръпване мотрисата се появява - Закона е безупречен. И без това пушенето е вредно за моето здраве, затова хвърлям цигарата без съжаление. Вратите на трамвая се отвориха с такъв трясък, че отвориха очите на учениците, клошара се оказа жив, аз се стреснах; това не помогна само на шарана да задържи цената си.
Трамваят беше пълен. Оранжев отвън, оранжев отвътре. Оранжеви хора със сиви, сини и черни лица, същите като търговците на цветя, бяха изпълнили трамвая. Вътре смърдеше на морга или по-точно на екарисаж. Дъха ми спря. Ни е да дишаш, ни е да не дишаш. Трамваят се тресе от кикот и долнопробна неразбираема реч. Вече и аз не знам на кой свят съм . На всичко отгоре ватмана потегля и спира с испано-бразилски темперамент, при което ние, десетината правостоящи бели пътници сключвахме невероятно остри ъгли спрямо пода на трамвая. Започнах да се чувствам тъпо. Да, ама аз не обичам да ме правят на тъпак. Тръгвам клатушкайки се към ватмана с ясната цел да пипна черепа му. След няколко крачки ме озарява мисъл. Да не би ватмана по този начин да воюва с оранжевите. Та нали и той има нужда от кислород. Това ме успокоява. Щом има война, ще има и жертви. Жертви сме ние, десетината правостоящи бели пътници. Продължаваме да сключваме остри ъгли и да се клатушкаме в още неизмислен танц.
А тия оранжевите се скъсват от кикот. Чудя се, дали се смеят на танца ни, който хич не приличаше на кючек. Може би се смеят на цялата ни система. Тая глупава система, дето ще им даде пари за това, че днес и утре ще разходят метлите по софийските улици, без да изчистят нито метър. На тая система, която им позволи да се превърнат в пиявици и да смучат кръвта на народа. Но каквото и да си мисля, най-лошото е, че оранжевите се множат без мисъл, а ние правостоящите ставаме все по-малко. Питам се, какво ли ще стане след десет-петнадесет години? Мисля, че тогава в трамвая няма да има нито правостоящи, нито седящи. Трамвая изобщо няма да се движи, защото няма да има ток. Ток няма да има, защото няма да има кой да го произвежда, а вече няма да има и жици. Тия оранжевите ще са полуголи, защото няма да има кой да ги облича. Те вече няма да седят, а ще лежат на пода на трамвая, покосени от болести, защото няма да има кой да ги лекува. Няма да има лекарства, храна, вода. Тия оранжевите ще се върнат цял ледников период назад. Една прекрасна земя – рай, ще бъде превърната в кофа за боклук.
Така съм се разпалил, че ще изпусна спирката. Вратата се отваря с трясък и аз изскачам, като пинг-понг от сервис. Започвам да дишам с пълни гърди, въздух пропит с бензинови пари и изгорели газове. Обаче съм щастлив, това е аромата на цивилизацията. Вече съм далеч от допотопната гадна смрад.
Няма коментари
Търсене
За този блог
Гласове: 4135
