Лятото в Сандански, беше в разгара си. Слънцето мачкаше всичко, що се движи на открито. Ние войниците влизахме в тоалетните, сваляхме си дрехите и ги накисвахме със студена вода. Само докато стигнем до която и да е сграда, изсъхвахме като барут. Косата ставаше, като слама и а-ха да се запали. Това като че ли беше малко за прегорелия войник, но по едно време започна и една върволица до тоалетните, но вече и с друга цел. Всички стискат по един вестник и бегом на опашката. Войнишките тоалетни са елементарно скроени. Цялото помещение е разделено на малки боксчета със стенички по един метър. Понеже са с ниски стени, като клекне войника само задникът му е скрит. Така чакащите контролират престоя на всеки в бокса. В боксовете обаче, беше страшно! Всички бяхме покосени от незнайно разстройство. Чуваха се звуци от изригващи гейзери. На никой обаче, не му пука. Не му пука нито за мнението на чакащите, нито за варосания бокс, даже и за война в задния бокс не му пука. Войната се пренесе в кенефите. Стоновете не бяха от рани, а от зор. Всеки следващ в бокса първо искаше да повърне и тогава да огъне вече изморените си колене. Не можеше. Нямаше време. А и всеки напън, можеше да му загрее гащите. Намаш сили за нищо. Опашката се изнервяше до край. Никой обаче не смееше да кресне или дори да се изкашля. Смърдеше на гадно и на болест. Само след три, четири дни всички приличахме на очи с кепета. Дойде един "Зил" с червен кръст и пренасочи опашката, към задната си част. Нареждаш се на едната опашка, свършваш работа, мокриш се с вода и бягаш на опашката зад зила. В зила сваляш гащи надупваш се и доктора безжалостно забива проклетата клечка за фекален секрет. Име презиме фамилия, вече не си същия. Колкото и  да си променен, не може да не се засмееш на смешното. Когато Галинката слезе от зила, беше с променена походка. Клатушкаше се, като професионална манекенка. Той се спря, погледна ни и извика с преправен женски глас:

-Боже, беше божествено! Ще се наредя пак на опашката! – Ние се кискаме, ама  стискаме и задниците, щото!

 По същият списък обаче ни натовариха по камионите и хайде на Вълков камък. На армията, не и трябваха лайнари.  Пристигнаха войнишките бани и камион с един тон хлорна вар. Вестниците се превърнаха в контрабандна стока. Вълков камък, който ни бе взел цялата енергия, сега взе и отработеното гориво. Язък за красивата местност, стана цялата във вестници и ....шинели. Беше лято.А лятото в Сандански, както съм казвал вече изпарява мозъците. Жегата бе изпарила и мозъка на един говедар. Умряла му една крава и той за по-хигиенично хвърлил трупа на животното в реката, от която пие цял Сандански. Този говедар успя да натръшка целия град. Напълни болницата до козирката, а нас целия батальон ни изпрати в планината с разклатено здраве и лишени от боеспособност. Защо и трябваше на армията да храни толкова гърла? Този говедар сам можеше да превземе Гърция за два три дни. После да нападне и другите ни съседи и да изкара България на три морета. Защо не? Ние сме имали за цар- свинар, защо да нямаме и говедар!?  Сигурен съм, че говедаря не бе чувал за бактериално оръжие. Съответно, си го беше измислил и разработил сам. Убедихте ли се сега, че няма невъзможни неща?

Има невъзможна неграмотност и липса на ... ами на много навици.
Започваш разказа нажежено от слънцето над Сандански, минаваш през неприятните кабинки като душегубки и стигаш до БОВ, които могат на ни отведат до три морета.
Не си променил позициите си от преди 7 години, но си обогатил разказите си и с ирония.
Иначе смятам, че освен всичко друго най-важното в разказа е болката за окастрената ни Родина.
И мен ме боли. Много!

да си промени позициите, но мъдростта натрупана през годините може да ги преразгледа (мъничко)

Винаги ме разбираш. Благодаря Кате