Това е една кръчма ,в която от време на време се  събираме с приятели от казармата
Бистриме политиката, малко вицове, малко спомени, малко спорове. Приказките са
толкова сладки, че не усещам как прекрачвам времето и влизам в едно друго измерение.
Става въпрос за другото измерение.

На фона на подтискащите неща,  които пиша, това може да Ви поразведри.
ДАНО!      Майчице, спя или съм буден? Усещам, че в главата ми препускат хиляди бизони, а разярени индианци пускат стрели, които се забиват в мозъка ми. Безумно чаткане на бизонски копита и диви индиански крясъци. Главата ми пулсира. Клепачите ми тежат по тон – тон и половина. Не знам жив ли съм или съм умрял, но е страшно. С огромни усилия успях да поседна. Ами сега!? Трябва да стана. Опитах и политнах. Хоп, едната ми ръка – не знам точно коя се опря на студената стената. Ще ме води стената. Да ама аз къде съм? Няма значение, спешно ми трябва тоалетна. Тръгвам, или по-точно започвам да лазя прав. Трябва да е минало около час, когато усетих топлината на дървената врата. Май, че съм си у дома. Само един завой, някакви си два три метра и още около час път ме деляха от тоалетната. Бях пълен с течности. По-точно бях пълен с огнена вода. Целия горях. Може би за това бизоните тичаха безумно и мачкаха мозъка ми, който вече е като пюре и е неизползваем. Така ми се иска да избягам от тях, но не виждам на къде. Свих показалеца си като кука и повдигнах единия си клепач, но той се свлече като завеса в театър. Прас и пак тъмница. Сигурно никога вече няма да видя светлина. Или съм умрял или умирам. Поне да се бях простил с жена си. Тя сладко си спеше на един час път назад. Не мога да се връщам, ще лазя напред. Отново свивам показалеца си като кука и повдигам клепача си. Хоп появява се силует. Това е електрическия ключ. Запомних местоположението му, колкото можех. Пуснах клепача си и отново потънах в мрак. Ето го ! Щрак !? Ама защо пак не виждам нищо? Ясно. Пак свивам показалеца и отново повдигам клепач. Ето я вратата на тоалетната. Не знам колко време съм лазил до нея, но се наложи да направя същите операции още един път. Отново кука, щрак, кука и........ ето я! Толкова жадувана и толкова необходима. Застанал до тоалетната чиния с опряни ръце на стените в ляво и в дясно аз бях пред най-големия проблем. Всеки път, когато пуснех една от ръцете си тялото ми губеше правилния ъгъл, а това обезличаваше всичките ми мъки и лазене до тук. Макар, че главата ми беше като камък и мозъка ми не работеше, една малка непокварена от алкохола клетка намери решение на проблема. Опрях изтръпналата си от алкохол глава на стената пред мен и останах не с една, а с две свободни ръце. Каква промоция само! Готово. О....х!! Какъв звук само! Направо музика ! Боже, какво облекчение! Може да се сравни само с разходка в космоса. Сега трябва да се връщам!? Това няма да ми отнеме нито по-малко време, нито пътя ще е по-кратък. Трябва да е минала цяла вечност, когато усетих, че се сгромолясах като отрязан сто годишен пън. Да ама бях в леглото, даже съм почти сигурен, че паднах в правилната посока. Сигурен съм, защото не чух възглас или стенание на затиснат от падащо дърво човек-става въпрос за съпругата ми. Абе може ли здрав и прав мъж да стигне до състоянието на прохождащо бебе? Явно може. Изобщо човек какво ли не може? Явно полулегналата или полуседналата поза регулира леко кръвното ми и част от гадните бесни бизони избягаха от главата ми. Събудиха се още няколко мозъчни клетки и то точно от онази част на мозъка с която обичам да се присмивам на хората. Веднага ме почнаха-“ Абе идиот, почти беше стигнал до нея. Защо не я отвори? Може ли да си такъв тъпак?” Направо ми се разказа играта. Сетих се! Боже, колко пъти ми е подавала ръка! Колко пъти ме е вдигала на крака!? Защо я забравих и минах край нея като чужд? Милата ми аптечка, отново е адски далече от мен. Далече е и аналгина, който винаги обявява химическа война на бизоните и печели битката. Знам, че няма да спечели войната, защото моите политически действия лишени от воля го въвличат в непрестанни и безмислени схватки. Не мога да стана пак. Ще остана на бойното поле, като ранен войн, на когото няма кой да помогне – освен Бог.         Явно има Бог, щом дописвам това!?            

ЛЪЖЦИ!

страхливци.